Черен сняг

Черен сняг

Кълбото на планетата плуваше в чернотата под „Пурпурно сияние“. Изглеждаше някак унило и сиво, като мърлява снежна топка. Висеше си там самотно и сякаш се чудеше дали да приеме малката совалка, или да я изгори в атмосферата си. В космическия кораб фигурки в скафандри се суетяха около сребристата машина за изследователски и подсветлинни полети, включваха и изключваха кабели, товареха контейнери.

На мостика на кораба-майка навигатор Тар показваше на капитана и старшите офицери триизмерна холограма.

– След хиперскока минахме покрай Х-4А, която, знаете, е забранена за изследвания и кацане, после влязохме в ниска орбита на Х-3А. Няма никакви емисии, освен няколко примитивни автоматични сонди на Х-4А, които излъчват, но това е едностранна връзка.

Капитан Дар се взираше в холограмата, от която синята му кожа добиваше виолетови оттенъци. Зеленикавите му фасетъчни очи присветваха мътно, а дългата, стегната от командирска диадема бяла коса падаше на безупречни вълни по раменете му. Той помълча известно време и се обърна към офицерите си.

– Прослушайте още веднъж всички честоти и проверете дали няма някой активен военен сателит. Не искам да изпекат совалката, ако влезе в периметъра им.

– Ще проверим – отвърна комуникационният офицер. – Има някаква орбитална станция, но не е въоръжена, а и енергийната й система е в колапс.

– Там има мъртъвци – обади се неочаквано Зое, психобиологът на кораба. – Усещам го. Има и много други неясни пулсации, по-скоро нещо като енергийно ехо, или отпечатък…

Капитанът, който беше прекалено висок дори за ксилос, сведе глава към дребничката и слаба психоложка с жилести, подобни на пипала крайници.

– Ако ще ти помогне, разрешавам да вземеш пси-скенер в совалката – каза грубо той.

Зое не се засегна. Капитаните, както и навигаторите, бяха по-особена каста в расата ксилос. Живееха в автономен анклав и бяха обучени да потискат чувствата си заради характера на работата си. Слабости като любов и омраза, така характерни за останалите индивиди, само биха им пречили. Ако навигаторът допуснеше грешка, щяха да свършат като ефектна анихилация в някое астероидно поле или звезда. Поради тези особености капитан Дар беше чувствителен и дружелюбен колкото средно голям метеорит.

Психоложката пъхна невропръста си в един конектор и нареди да натоварят на совалката пси-скенер, батерии и разни дреболии. Не беше сигурна колко време ще останат на планетата и искаше да се запаси с всичко необходимо. Очертаваше се интересна и може би опасна мисия, затова в изследователската група щеше да се включи и Гар Т, старши офицер по сигурността и експерт следотърсач. А долу, на повърхността, имаше какво да се търси.

Капитанът продължаваше с инструкциите си, този път към Гар Т, който щеше води екипа:

– … И без излишни рискове. Само огледайте, направете записи и вземете проби а-Q-а от няколко места. Най-добре да е в кристална форма. Тя ще ни разкаже много.

– Мисля да приберем някои артефакти. Освен това тук, на орбита, има много интересен телескоп. Може да го натоварим в хангара на совалката. Има място – отвърна офицерът.

Капитан Дар се съгласи и махна с ръка, за да покаже, че са свободни. С това предварителният инструктаж приключи и всички се разотидоха, за да продължат с подготовката за кацане на това непознато и злокобно място. Зое тръгна с Гар Т да проверят как върви товаренето на оборудването. Това щеше да я разсее и да тушира нервността й и преди полета. Непроницаемостта и унилият вид на планетата малко я плашеха и я изпълваха с несигурност; нея, ветерана от множество мисии.

Стигнаха до складовия офис и се включиха в системата, за да прегледат списъка с товарите.

– Деструктори и армейски анихилатор. За война ли се готвим? – учуди се Зое.

– Нали помниш какво се е случило на Х-4А? Онези космати твари…

– Това е друго, а и вината не е била на местните. Всички го знаят.

– И така да е, аз съм длъжен да върна всички живи на „Пурпурна звезда”. По възможност без липсващи крайници – отвърна Гар Т с по-дрезгав от обичайното глас. Психоложката само поклати глава и тръгна към каютата си, за да си събере багажа.

***

Когато корабът обиколи планетата още двадесет пъти, совалката плавно отлетя от хангара и се гмурна в мътната атмосфера. Скоро илюминаторите пламнаха в оранжево от триенето и на „Пурпурна звезда” сигурно вече ги виждаха като миниатюрно огнено кълбо с димна опашка. Спускаха се по парабола с високо вдигнат нос, а когато преминаха в по-гъстите слоеве на атмосферата, скоростта падна и Гар Т изравни машината. Запуснаха основния двигател и влязоха в предварително избрания курс. Видимостта беше много лоша, а силната турбуленция караше совалката да се тресе неудържимо, да пропада на крило или да се опитва да вдига нос.

– Какво прекрасно място… – изфуча офицерът, докато се мъчеше да задържи правилната траектория. – Също като в академията, на тренировка в тренажор с най-гадните инструктори…

Другите мълчаха, вкопчени в креслата си, и чакаха машината да се успокои. По някое време вибрациите спряха, но пронизително запищя аларма.

– Навигацията отказа – обади се Зое, като се взираше напрегнато в черния екран.

– Прекрасно! Някой на „Пурпурна звезда” ще си изпати… само да се приберем – изръмжа Гар Т и триъгълните му зъби проблеснаха. – Сега ще летим на фантазия.

– А иначе тук е… Не е особено приятно – продължи той. – Температурата е триста и петдесет гранта, малко по-топло от Ксилос. Обаче има интензивно лъчение от порядъка на две хиляди зокора и без скафандри направо ще се желираме.

Гар Т отново се озъби и се загледа в облачната каша. По план трябваше да кацнат край някой голям град в Северното полукълбо. Бяха го решили още когато планетата замлъкна преди няколко декади и хвърли в недоумение научната общност на Ксилос. Наблюдаваха внимателно тази звездна система от времето на трагедията с Х-4А, където всичко се съсипа и се превърна в червеникава камениста пустош. Но Х-4А вече беше тема табу. Сега усилията бяха насочени към доскоро съвсем жизнената и устойчиво развиваща се Х-3А. Доскоро…

По всичко личеше, че няма да стигнат до град и ще трябва да кацнат където и да е, за да се опитат да поправят навигационната система. Когато най-сетне пробиха гъстата облачност, стана ясно, че се намират над планински масив. Гледката доста се различаваше от радарното триизмерно изображение и изглеждаше почти красиво. Това „почти” се дължеше на сякаш стаената заплаха и неизвестността, лъхащи от планетата.

Гар Т забеляза равно място, сравнително отдалечено от високата гъста растителност, и с няколко маневри плавно приземи машината. Около тях се вдигна вихрушка бял кристален прашец, а после настана тишина. Ксилосите седяха в креслата си и напрегнато се взираха в панорамния екран и тактическия монитор. Зое се беше втренчила в далечината, а кожата й започна да посивява – признак за голямо психическо натоварване. Тя посочи с невропръста си нещо на дисплея.

– Там има мъртви същества. И много мощен източник на пси-енергия. Направо ще ми опече мозъка, не съм виждала такова нещо…

– Ако искаш, остани тук, а аз ще взема лабораторен дрон да огледаме мястото – докосна я по рамото Гар Т.

– Не, няма как да пропусна това – отвърна решително психобиоложката. – Ще съжалявам цял живот.

– Тогава да вървим. – Гар Т се обърна към бордния инженер: – Кар Е, виж какво стана с навигацията и опитай да я рестартираш, иначе ще ни е много трудно на връщане.

Малко по-късно Зое и Гар Т потеглиха към обекта, който толкова ги беше смутил и заинтригувал. Вървяха бавно, сковани от тумбестите си скафандри, а над тях плавно се рееше грубоватият и малко тромав лабораторен дрон. Бяха избрали модел с витлови мотори и сега лопатите им разсичаха въздуха с глухо свистене.

Напредваха мудно, белите кристалчета хрущяха под краката им. Гар Т държеше армейски деструктор, а Зое мъкнеше пси-скенера в раница, погледнати отдалече, те бяха чудата картинка: висока балонеста фигура до друга, доста по-дребна и гърбава, съпровождани от голямо, пърпорещо и сякаш дебнещо ги насекомо.

– Според мен това там е някакво обиталище – посочи Зое. – Направено е от дървесина, но е примитивно само на пръв поглед. Всъщност дървото е отличен строителен материал и изолатор.

– Вътре ли са мъртвите, които почувства? – попита Гар Т.

– Там са, но мисля да не влизаме. Енергията е другаде, някъде наблизо.

Не след дълго забелязаха двете образувания с кристална структура. Те съдържаха малки количества фосили, а в едното като че ли имаше и някаква примитивна електроника. Бяха високи горе-долу колкото Зое и бяха заредени с енергия до пръсване.

Ксилосите спряха и ги заоглеждаха внимателно, без да ги докосват.

– Ще ни трябва охлаждащ контейнер – каза Гар Т. – Поне докато се върнем на „Пурпурна звезда”.

– Прекрасна поликристална структура на а-Q-а – отбеляза Зое. – Но същевременно е многослойна. Има основно ядро, което е по-компактно и богато на енергии, после обвивка, която е замърсена и облъчена, а няколкото външни слоя са доста по-млади натрупвания от атмосферните цикли. Съвсем пресни.

Тя докосна образуванието, но Гар Т забеляза, че лицето й отново започна да посивява, и побърза да я издърпа назад.

– Не сега! Ще го изследваш, когато го качим на кораба.

Зое кимна и потърка ръката си, все едно се бе изгорила. Изглеждаше изплашена.

Гар Т се зае да заснеме обиталището, равното място, където се бяха приземили, и красивата растителност. Навлезе и сред дърветата с газовия анализатор и спектрометъра.

– Жалко, че не мога да подуша атмосферата – каза той. – Ароматът на един чужд свят е нещо неповторимо, стига да не ти коства живота, разбира се.

След като дадоха команда на дрона да се спусне и да натовари кристалните структури в транспортния си контейнер, те се разходиха още малко около дървеното обиталище и накрая тръгнаха обратно към совалката.

Вървяха бавно, с тромави хрущящи стъпки. Офицерът беше нащрек и не спираше да се оглежда, вдигнал деструктора в готовност за стрелба.

– Можеш да прибереш оръжието, тук вече няма никого – обади се глухо Зое. – Дори животни не усещам.

Гар Т рязко отпусна цевта надолу и продължи да крачи със сведена глава. Дронът пърпореше някъде над тях, скоро ги подмина и се насочи за кацане в отворения камбуз на совалката. Когато се скри от погледа им, люковете се захлопнаха с трясък и остана да зее само входът към кабината със спуснатия трап.

Гар Т и Зое влязоха в карантинната камера, за да се изчистят от всички лъчения и химически и биологични агенти, после с облекчение се отърваха от скафандрите и отидоха в миниатюрния команден център. Там ги посрещна бордният инженер, който беше така развълнуван, че зелените му очи буквално искряха.

– Успях да разглобя два резервни модула и някак закрепих навигацията – обърна се той към Гар Т. – Ще можем да правим прости маневри и да се приберем на „ Пурпурна звезда“, но нищо повече.

– Засега повече не ни трябва, Кар Е. Ще се качим на орбита за ремонт. После ще видим. Капитанът ще реши как и дали да продължим. Започни предполетната подготовка и да се махаме. Нямаме повече работа тук.

Те се настаниха в креслата си, закопчаха предпазните колани и инженерът започна да програмира възможно най-прекия път към космоса. След малко маневрените двигатели отлепиха совалката и я издигнаха в плавен пирует, което даде възможност на екипажа за последен панорамен видеозапис. Щом се издигнаха достатъчно, машината изправи нос, а основният двигател даде мощен тласък, който щеше да ги върне на „Пурпурна звезда“.

***

Не знаеше нито кога е създадена, нито защо. Просто се носеше в морето сред множество себеподобни, молекули, атоми. Вода!

Движеха се хаотично, но с хармонията, характерна за всеки голям воден басейн. Покрай нея се стрелкаха големи и малки риби, лениво се провлачваха кичури водорасли. Скоро тя изплува на повърхността, а вятърът я пое и я запремята в милионите мехурчета, образували се в гребена на вълните. Някъде високо горе яркосиньото небе затискаше хоризонта като похлупак, на който, сякаш окачено, висеше оранжевото кълбо на слънцето. Хубаво й беше тук, на повърхността, отново в общия организъм на морето, след самотата на десетилетията, прекарани в метална коруба на дъното. Течението плавно я издигна сред бълбукащите въздушни балончета и ярката светлина.

Носи се дълго и безпаметно, докато не кацна с пръските върху грубата напукана палуба на вмирисана на риба гемия, която лениво пореше вълните със зеленясалия си нос и тромаво поклащаше бордове. Вълна оплиска скупчените до перилата мъже, жени и деца, които се подкрепяха, за да не паднат в морето. До тях брадясал мъж крещеше нещо и сочеше с тояга хоризонта, а автоматът на врата му се поклащаше при всяко движение.

Хората се размърдаха неспокойно и шепотът им скоро прерасна в нервна глъчка, когато се вгледаха ужасени в сивеещия силует на догонващия ги кораб. Неколцина от мъжете се надигнаха и тръгнаха към надстройката. Там стоеше човек с кафеникава риза, който управляваше гемията. Той изкрещя нещо, брадатият сграбчи оръжието си и изстреля дълъг откос над главите на приближаващите мъже. След миг пак изкрещя и стреля напосоки, докато другият енергично въртеше руля, за да промени курса на гемията.

Глух трясък и свистене разцепи въздуха и снаряд вдигна гигантски гейзер на стотина метра от гемията. Някъде в далечината фрегатата недвусмислено даваше знак, че няма да позволи на поредната претъпкана шлюпка да доближи бреговете на Европа. Трафикантите запърпориха обратно към северноафриканския бряг, страхът погълна напълно малкото корабче и водата го запомни.

Някога, много отдавна, тя се смесваше с кръвта по броните на умиращи кръстоносци и арабски воини. После слънцето я превръщаше в облак, а сетне в дъжд, за да отмие поредната смърт.

Ситни капчици мокреха Арманд дьо Тулон, затънал до колене в калното блато. Той беше рицар в поредния кръстоносен поход и сечеше враговете си така безмилостно, че оръжието и нагръдникът му бяха станали тъмночервени от кръв.

Арманд въртеше меча с невиждана ярост, налиташе като таран с бронирания си кон и разпиляваше като песъчинки леката пехота на арабите. Когато убиха коня му, той затъна в лепкавата кал и запълзя там тромаво, беззащитен като насекомо, скован от стоманената си черупка, докато една стрела не проникна през наочника на шлема и се заби в окото му. Арманд умира дълго, кръвта му изтичаше в падналия до него щит и се смесваше с дъждовните капки.

Шумотевицата на битката постепенно утихна, полето съвсем опустя, ранените замлъкваха един подир друг и смъртта прелетя като сянка, следвана от кохорта гарвани. После луната изгря, сетне дойде слънцето и водата отново се изпари и стана облак.

Минаха години. Чума се засели в калните бордеи на човешките поселища. Дъжд накисваше схлупените покриви и се стичаше във вонящи гьолове по тесните улички, мокреше пълчищата плъхове и изпосталелите монаси, които събираха с каруци мъртъвците. Водата дълго не успяваше да угаси жаравата от кладите, на които горяха набедени за вещици жени, и смрадта на изгоряла плът затискаше мърлявите площади. В онези мрачни столетия мор отнесе много души, а лудостта блестеше в очите на живите.

Следва продължение…

Advertisements
Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s