Робин милостивия – редактиран

 

 

Робин Милостивия

 

В памет на Айзък Азимов и Уолтър Скот

 

Алистър се друсаше по прашните пътища вече половин ден. Вярно, каретата не беше от най-лошите, но бе виждал и много по-добри. А и този ситен прахоляк…. Направо се набиваше в порите му и го караше да се почесва дискретно. Вече малко съжаляваше, че се захвана с това проучване. Е, може би не чак толкова малко. Все пак произхождаше от средната класа на Лондон, от порядъчно, макар и не особено състоятелно семейство. При други обстоятелства по това време щеше да пие чай в клуба си, но историята за черния меч и топлещата кутийка го бяха обсебили. От месеци ровеше из вехти ръкописи във всевъзможни библиотеки и изпадаше в дълбоко недоумение, екстаз или пиянско униние, в зависимост от информацията, която успяваше да извлече. Много интересна легенда за събития още от времето на крал Ричард. Според някои писания легенда, а според други самата истина. Е, стига да намериш меча и кутията, разбира се. Те биха доказали достоверността на всички онези мъгляви и засукани приказки. Малка метална кутийка, която винаги е топла и ако я заровиш в сняг и лед, ги разтапя. Мечът пък далеч не е толкова интересен. Напълно черен и поглъщащ светлината, неразрушим и неизтъпяем. Меч като меч. Алистър се засмя и спътниците му в каретата го изгледаха неодобрително.

Той извади манерка и преглътна столичанското си отегчение с няколко глътки евтино уиски. Загледа се в еднообразния селски пейзаж. Наситенозелени ливади, полазени от стада шишкави остригани овце и тук-там по някоя крава. И тази особена смрад на овчи тор.

След около час каретата се дотътри до Гримсби, приятно село с красива, поне двестагодишна църква. Набиваше се на очи и старата на вид, но поддържана сграда на кметството. На всичко отгоре с часовникова кула.

Каретата изтрополи на селския площад и спря с поклащане. Спътниците на Алистър, двама червендалести джентълмени и дама с кисело изражение, си взеха багажа и мълчешката се изнизаха, а той остана с пътна чанта в ръка и смутено се заоглежда. По-скоро нисък на ръст, широкоплещест и с руса, вързана на тила коса, вероятно не изглеждаше намясто тук с модните си лондонски дрехи. Видя страноприемницата и закрачи към двуетажната белосана къща с тъмни греди и миниатюрни прозорчета.  Отблизо не изглеждаше много спретната, но ароматът на вкусна храна го побутна към входа.

„Агнешко с картофи”, зарадва се Алистър и прекрачи прага. Вътре беше доста широко, достатъчно за десетина дъбови маси, а грамадната опушена камина, в която гореше хубав огън, бе окичена със старинни бронзови свещници. Алистър се настани близо до прозореца и зачака съдържателя, който се появи почти мигновено, усмихнат и със запретнати до лактите ръкави.

– Какво ще желае господинът?

– Нещо за обяд. По възможност с месо – отвърна Алистър – И халба бира.

– Имате късмет, сър. Току-що свалихме печеното от огъня. Агнешко със зеленчуци и пресни картофи. Ще ви донеса и халба от местното тъмно пиво – рече кръчмарят. – А може би ви трябва стая?

– Трябва ми. За няколко дни, най-много седмица – потвърди Алистър. – И корито с гореща вода ще ми дойде добре.

– Луси, приготви стая за джентълмена – провикна се съдържателят и тръгна към кухнята, откъдето се чу дрънчене на съдове и приглушен разговор. Не след дълго се появи кльощаво момиче със синя рокля и поднос с обяда на Алистър. Той затъкна една бяла кърпа в яката си и не особено изтънчено се нахвърли на храната. Беше вкусно, а и бирата си я биваше. Приключи бързо с яденето, запали лула и започна да бълва облачета дим към тавана с доволен и леко сънлив вид.

– Нуждаете ли се от още нещо, сър? – попита кръчмарят, който се беше приближил незабелязано.

– Може би само от топлата вода – отвърна Алистър. – Не, всъщност имам нужда и от малко помощ. Търся Джеймс Бартоломю, аптекар. Би трябвало да живее тук.

– Да, старият Джими е в селото, откакто се помня. Но е малко… Малко е чалнат и не е особено дружелюбен.

– Мен няма да ме изгони – подсмихна се Алистър. – Само трябва да  се видим.

– Луси ще ви отведе, когато пожелаете – отвърна кръчмарят.

– Чудесно, но първо мисля да си почина от пътя и да се освежа. Може би ще отида утре.

–  Тогава да ви водим в стаята, сър… Не си казахте името… – Съдържателят посочи стълбата към горния етаж.

– Казвам се Бриджуотър, Алистър Бриджуотър и уча инженерство в Лондон.

– О, нещо свързано с парните машини? – попита съдържателят.

– Да, нещо такова – отвърна уклончиво студентът.

***

След около час младият мъж, изкъпан и обръснат, се беше излегнал в широкото и твърдо легло. На масичката до него имаше кана червено вино, чаша, панер с ябълки и газена лампа. Вече се свечеряваше и скоро щеше да се наложи да запали газеника. Сенките се издължаваха, а селската глъчка постепенно утихваше. Алистър си наля вино, натъпка лулата с тютюн, разпали я и отиде до отворения прозорец. Загледа се в старинната часовникова кула от дялан камък и мислите го върнаха назад, към библиотеката с тежки, претъпкани дъбови рафтове. Стари избеляващи ръкописи, подвързани с кожа книги и Йоркският свитък. От този свитък, всъщност парче напукана и протрита кожа, започна неговото проучване. Или изследване, или както там се нарича ровенето в книжа, архиви и изпиването на десетки чаши чай. И не само чай… Той се засмя и блъвна колелце дим.

Някой си отец Джон от Йорк беше започнал да записва историята върху онова парче кожа преди много, много време. Трудно се четеше и още по-трудно се разбираше. На места буквите се бяха изтрили, но Алистър бе упорит човек.

Отец Джон разказваше за непобедимия сър Робин. Носели се слухове, че той бил от свитата на крал Ричард Лъвското сърце и се сражавал за него в Палестина. Но не било много сигурно. Със сигурност се знаело само, че Робин се появил сякаш от нищото и започнал да налага ред в графствата, налазени от безчинстващи разбойници и не по-малко безчинстващи бирници. С течение на времето Робин станал крайно неудобен за аристократите и земевладелците.

„Така биха се изразили днес, но тогава са го смятали просто за трън в петата. Адски голям, обкован в стомана трън”, помисли Алистър.

Неусетно се беше стъмнило и прозорчетата на близки и далечни къщи започваха да присветват. Хладът довя мирис на тлеещи дърва и сено. Някъде горяха камини, дочуваше се трополенето на прибиращи се каруци и лай на кучета. Алистър запали газената лампа и сянката му заигра по варосаните стени. Съблече се, подреди грижливо дрехите си на един стол, после притвори прозореца, просна се в леглото и се зави с грубото вълнено одеяло. Изпитото вино и дългото пътуване бързо го приспаха.

***

Дъг се беше сврял в храсталака и се взираше в прашния горски път. В краката му, под мърлявото наметало, лежаха полуизтеглен от канията меч, малък арбалет и колчан стрели. Пропаднал благородник, подгонен от лихвари и роднини, той се бе отдал на разбойничество и предвождаше десетима не по-малко пропаднали от него главорези. Те от месеци плячкосваха и тормозеха цялата околия и почти не бяха останали неокрадена странноприемница и необран търговец. Сега дебнеха в сгъстяващия се здрач поредния окъснял пътник, когото щяха да лишат от кесията, а може би и живота му. Лекият ветрец донесе зловоние на мръсни дрехи и прокиснало вино от клечащия зад него разбойник и Дъг ядно го срита и го избута по-назад в шубраците.

– Идва конник – изсъска съгледвачът им някъде отпред.

– Пригответе се – изръмжа главатарят и изтегли меча си от ножницата.

По пътя се зададе красив едър кон. Широкоплещестият му ездач беше загърнат с черно наметало, качулката закриваше лицето и той изглеждаше така, сякаш бе оставил коня да го води, без цел и посока.

– Дръжте го! – изрева Дъг и се втурна с оръжие в ръка към конника.

Останалите изскочиха от храстите, наобиколиха пътника като вълча глутница и се опитаха да го съборят от седлото. Внезапно изникналият със свистене изпод  наметалото меч описа широка дъга. Дъг изрева, политна назад и се претърколи в прахта с окървавена глава. Черното острие продължи да описва невероятни пируети и нападателите се просваха един след друг на земята с разбити глави и потрошени крайници. Накрая ездачът обърна коня си на място и се огледа. След като се увери, че всички са повалени, слезе бавно от седлото и свали качулката. Изпод нея се появи полиран стоманен шлем с триъгълни дупки за очите и гъста решетка там, където трябваше да е устата. Рицарят се приведе със скърцане към главатаря на разбойниците, сграбчи го за наметалото с обкованата си в метал ръка и го вдигна във въздуха като сламено чучело.

– Имаш късмет, че си жив, мизернико – изхриптя глас изпод шлема. – Отдавна чакам да се срещнем.

– Робин Железния – изквича разбойникът, като се гърчеше в опит да се освободи.

– Да, Робин Железния – отвърна рицарят и го разтърси. – Вече съм тук и ти и твоята пасмина ще се изметете далеч от селата в графството. Сега опитахте плоската страна на меча ми, но следващия път ще видите как сече. Хайде, изчезвайте и не забравяйте да ми оставите кесиите си. – Той поклати недвусмислено черното като въглен острие.

Пребити и унизени, разбойниците хвърляха един след друг кесиите си на земята и се шмугваха в гората, без да посмеят да погледнат назад. Рицарят прибра кесиите в дисагите си, качи се внимателно на седлото и препусна по пътя, който водеше към  Блеквейл.

***

Алистър се събуди от кукуригането на петлите, или може би от слънчевите лъчи, които докоснаха лицето му. Заоглежда се замаяно, докато бавно се отърсваше от съня.

– Е, вече и в сънищата ми… Сър Робин Железния. И що за оръжие е това? – измърмори той. – Няма черна стомана…  Чугунът не е за тая работа, твърд е, но чуплив и не е така тъмен… Май прекалих с четенето и виното.

Той отвори прозореца и вдиша утринния хлад. Петлите все така деряха гърла, миришеше на догарящи огнища и говежда тор.

Малко по-късно, след закуска, тъмнокосата и болезнено слаба Луси го поведе към дома на стария Балтоломю, като му напомни за недружелюбния нрав на стареца, но Алистър само се усмихна снизходително. Вървяха по тесни улички със спретнати къщи с хубави градини, подминаха и няколко дъсчени плевника, докато накрая стигнаха до леко занемарена, но просторна къща. Прозорците й бяха покрити с олющени дървени капаци, а надписът над входа беше избелял и трудно се разчиташе.

Алистър изчака Луси да си тръгне и решително почука на входната врата. Някъде отвътре се чу приглушен лай. Алистър отново похлопа по вратата, вече по-настоятелно.

– Кой чука, проклет да си? – чу се след малко дрезгав глас.

– Добро утро, сър – рече младежът с най-любезния тон, на който бе способен. – Може ли да ми отделите малко време?

– Махай се, днес не работя.

– Идвам да поговорим за сър Робин. Знам, че се интересувате от него…

След дълго мълчание гласът попита:

– За Робин Железния ли?

– За него. Аз също го проучвам, може да обменим информация… и идеи – отвърна Алистър.

– Чел си драсканиците на преподобния Джон?

– Чел съм ги. Наистина са трудноразбираеми – потвърди Алистър. – Но съм чел и други неща.

Прещрака ключалка, после изстърга резе и най-накрая вратата плахо се открехна. Показа се клюнест нос и мътно синьо око, почти закрито от побеляла вежда.

– Млад си, много млад – рече старецът.

– Е, това не е престъпление – засегна се Алистър.

Вратата се отвори широко и Алистър най-сетне видя стария Бартоломю, чиято възпълна фигура странно контрастираше с кокалестото сбръчкано лице. Аптекарят го покани с жест и той го последва по тесен тъмен коридор до широка стая с множество лавици, претъпкани със стъкленици, колби и книги, част от които изглеждаха съвсем захабени и много стари. Покрай камината бяха накачени маслени портрети на достолепни мъже и жени, които, ако се съдеше по носовете им, бяха родственици на домакина.

Бартоломю извади бутилка шери и наля в две чаши. После двамата се настаниха до масата и се вторачиха един в друг.

– Знаете ли, че сър Робин е имал брат? – наруши мълчанието Алистър.

– Това изобщо не е доказано – разсмя се хрипливо старецът. – Само слухове, нищо повече.

– Напротив! Чел съм документ от Йохан ван Едлер от Антверпен. Търговец.

– Какъв търговец?

– Всякакъв. Продавал е всичко. Братът е купил от него две лютни. Бил е музикант или поет, а сър Робин е купил няколко бъчви ленено масло. За какво, един Господ знае…

– Мисля, че имам някаква представа – каза старецът. – Ама не бях сигурен, че е имал брат. Как се е казвал?

– За съжаление името не се чете. Зацапано е с нещо, вероятно с вино. Но той не е заминал за Палестина с крал Ричард – отвърна младежът.

– Трубадур, а? – Бартоломю отпи шумно глътка шери.

– Да, със сигурност не е бил рицар. Следите му се губят някъде в Рим или в Кремона, не си спомням вече, но да се върнем на сър Робин…

Старецът стана, отиде до един рафт и след кратко сумтене и ровене из книгите измъкна подвързан в черна кожа протрит тефтер. Избърса го с ръка от прахта и го показа на Алистър.

– Тук съм записал много неща. Преписвал съм и от втората част на Йоркския свитък – засмя се и посочи с пръст младежа. – Не знаеше, че има втора част, нали?

– Не знаех – отвърна смутено Алистър. – Но все пак предполагах, че може да има продължение. Просто свършваше наникъде.

Бартоломю седна по-близо до прозореца, прелисти няколко страници и зачете. Гласът му беше дрезгав и затова той честичко надигаше чашата.

***

Робин язди дълго по горските пътища. Стана хладно и притъмня, а от ноздрите на коня със свистене излитаха облачета пара. Вятърът шумолеше в листака и развяваше наметалото му, но рицарят яздеше уверено, сякаш без да забелязва студа и спускащия се мрак.

Когато пристигна в селото, вече беше мръкнало и в сенките присветваха пламъчетата на лоени свещи. Голям маслен фенер осветяваше входа на хана „Мечата глава” и рицарят спря до коневръза. След като закачи торбата със зоб на врата на коня си, той отвори тежката врата, влезе в широкото, задимено от огнището помещение и се огледа. Дузина мъже пиеха вино, някои ръфаха пилешки кълки, а други хвърляха зарове. Разговорите мигом секнаха и всички глави се обърнаха към него.

–  Робин Железния! – възкликна дебел брадат мъж, който тръгна усмихнат към него. – Толкова се радваме да ви видим.

Рицарят остави наметалото си на една пейка, настани се тромаво, хлопна по масата с металната си ръкавица и рече:

– Дъг и хората му вече няма да се мяркат по тия места. Няма да посмеят.

Странноприемницата се изпълни с радостна глъчка и подвиквания за още вино.

– Много сме ви благодарни – каза висок сух мъж, който беше кмет на селото и кралски наместник. – Ще изпълним уговорката. С търговците, мелничаря и ханджията събрахме всичко, което пожелахте. Натоварихме седем мулета с брашно и пушено овнешко. Чакат ви в обора, може да ги вземете още утре.

Стоманеният шлем се разклати одобрително.

– А специалната ми поръчка?

Угодническа усмивка набръчка лицето на кмета.

– Разбира се, разбира се, сър Робин. Горе, във вашата стая, сме оставили три мяха първокачествено ленено масло и вълнени кърпи.

Рицарят бавно отмести недокоснатата кана с вино и паницата с агнешко, които му бяха поднесли.

– Тогава ще се кача да си почина, а по изгрев-слънце ще тръгна с товара.

– Така да бъде, сър – заговори припряно брадатият ханджия. – Ей сега ще изпратя Морийн да ви помогне.

Бавно и със скърцане, Робин Железния се заизкачва по стълбата към отредената му стая. Кметът изчака тежките му стъпки да заглъхнат и кимна към съседното помещение. Мъжете в кръчмата отново се бяха хванали за чашите и заровете, а ханджията и мелничарят тихомълком се изнизаха към вратата. Съседната стая беше доста по-малка, но и по-чиста, с голяма дъбова маса и няколко стола. На стената имаше свещници от ковано желязо и тежък, потъмнял от времето арбалет. Ханджията напълни чашите с вино и няколко минути пиха мълчаливо и се вглеждаха един в друг.

– Не може така! – рече мелничарят, очите му проблеснаха мътно на светлината на свещите. – Цената е прекалено висока.

– А с разбойниците на Дъг да не беше по-хубаво? – изръмжа ханджията.

– Не, но това…

– Може би имам решение – намеси се кметът. – Е, няма да е евтино…

Другите го изгледаха с присвити очи.

– Но пък ще е окончателно – довърши той.

–  Да чуем!

– Познавам един човек в Нотингам. Занаятът му е да премахва неприятности.

– Интересни занаятчии познаваш, кмете… – поклати глава ханджията.

– Стига, Ханк – изсъска мелничарят. – Ще платим.

– Има и други заинтересовани – продължи кметът. – Разходите в крайна сметка ще се поделят. Така ще е добре за всички. Дъг си отиде, а Робин просто ще изчезне.

– Селяните го харесват – потърка брада ханджията.

– Кого го е грижа за селяните? – сопна се кметът. – След година вече няма да го помнят.

– Да го направим тогава – каза тихо мелничарят и вдигна чаша към другите двама. Пиха до дъно и Ханк отиде да донесе нещо за ядене.

 

Малката стая на горния етаж имаше миниатюрно прозорче, опушени мърляви стени, тясно дъсчено легло и стол, с които се изчерпваше цялата мебелировка.

След миг на вратата се почука и в стаята плахо влезе красиво тъмнокосо момиче с бродирана ленена рокля. Носеше голямо дървено ведро.

– Ела, Морийн – каза рицарят и й направи знак да се приближи.

Морийн огледа смутено Робин Железния. Той беше свалил наметалото и ясно се виждаше, че тялото му е плътно обгърнато от полирана стоманена броня. Морийн не се страхуваше от него, защото хората обичаха Робин Железния и казваха, че никога не е посягал на девойка.

– Няма ли да свалите бронята, сър ? – попита момичето.

– Не, мила. Боя се, че гледката ще те уплаши – отвърна рицарят. – Ще легна в коритото с нея, а ти хубаво ще ме облееш с маслото.

„Сигурно е обезобразен”, помисли си Морийн, приближи се до коритото и вдигна ведрото.

– А сега ме остави сам – каза рицарят след малко. – Ела по първи петли и ще излъскаш хубаво бронята ми с това – добави той и посочи купчината вълнени кърпи на пода.

– Добре, господарю – отвърна момичето и излезе тихо от стаята.

Робин Железния лежеше в голямото корито и помръдваше леко ръце и крака, за да може маслото да проникне във всички сглобки и цепнатини. Изкара така цялата нощ.

По някое време се обадиха петлите. Бодрото им кукуригане сякаш разбуди слънцето и скоро небето порозовя. Щом се развидели, Морийн отново почука на вратата. Сега беше с вълнена наметка, а косите обрамчваха красиво бледото й лице и се спускаха на букли по раменете й.

– Добро утро, сър – прошепна тя.

– Здравей, мила – отвърна рицарят, който вече се беше изправил, за да се отцеди маслото. Морийн взе кърпа от купчината и започна сръчно да търка бронята му.

– Не всички хора са добри, сър Робин – рече тя по някое време. – Има и лоши хора, много лоши. Пазете се.

– Не се страхувай, момиче. Вчера едни такива опитаха меча ми.

Тя замълча и продължи да лъска бронята. Не след дълго, когато слънчевите лъчи надникнаха през прозорчето, Робин Железния вече сияеше в целия си блясък. Той си сложи наметалото, препаса меча и се обърна към девойката.

– Сбогом, Морийн. – Докосна нежно къдриците й. – И благодаря.

Рицарят излезе с тежки стъпки от стаята и се запъти към обора. Скоро Морийн го видя през прозореца – яхнал коня си, той водеше натоварените с провизии мулета към най-бедната махала на селото. Тя не откъсна поглед от него, докато керванът не се скри зад последната къща на улицата.

***

Следва продължение.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s