Черен сняг

Черен сняг

Кълбото на планетата плуваше в чернотата под „Пурпурно сияние“. Изглеждаше някак унило и сиво, като мърлява снежна топка. Висеше си там самотно и сякаш се чудеше дали да приеме малката совалка, или да я изгори в атмосферата си. В космическия кораб фигурки в скафандри се суетяха около сребристата машина за изследователски и подсветлинни полети, включваха и изключваха кабели, товареха контейнери.

На мостика на кораба-майка навигатор Тар показваше на капитана и старшите офицери триизмерна холограма.

– След хиперскока минахме покрай Х-4А, която, знаете, е забранена за изследвания и кацане, после влязохме в ниска орбита на Х-3А. Няма никакви емисии, освен няколко примитивни автоматични сонди на Х-4А, които излъчват, но това е едностранна връзка.

Капитан Дар се взираше в холограмата, от която синята му кожа добиваше виолетови оттенъци. Зеленикавите му фасетъчни очи присветваха мътно, а дългата, стегната от командирска диадема бяла коса падаше на безупречни вълни по раменете му. Той помълча известно време и се обърна към офицерите си.

– Прослушайте още веднъж всички честоти и проверете дали няма някой активен военен сателит. Не искам да изпекат совалката, ако влезе в периметъра им.

– Ще проверим – отвърна комуникационният офицер. – Има някаква орбитална станция, но не е въоръжена, а и енергийната й система е в колапс.

– Там има мъртъвци – обади се неочаквано Зое, психобиологът на кораба. – Усещам го. Има и много други неясни пулсации, по-скоро нещо като енергийно ехо, или отпечатък…

Капитанът, който беше прекалено висок дори за ксилос, сведе глава към дребничката и слаба психоложка с жилести, подобни на пипала крайници.

– Ако ще ти помогне, разрешавам да вземеш пси-скенер в совалката – каза грубо той.

Зое не се засегна. Капитаните, както и навигаторите, бяха по-особена каста в расата ксилос. Живееха в автономен анклав и бяха обучени да потискат чувствата си заради характера на работата си. Слабости като любов и омраза, така характерни за останалите индивиди, само биха им пречили. Ако навигаторът допуснеше грешка, щяха да свършат като ефектна анихилация в някое астероидно поле или звезда. Поради тези особености капитан Дар беше чувствителен и дружелюбен колкото средно голям метеорит.

Психоложката пъхна невропръста си в един конектор и нареди да натоварят на совалката пси-скенер, батерии и разни дреболии. Не беше сигурна колко време ще останат на планетата и искаше да се запаси с всичко необходимо. Очертаваше се интересна и може би опасна мисия, затова в изследователската група щеше да се включи и Гар Т, старши офицер по сигурността и експерт следотърсач. А долу, на повърхността, имаше какво да се търси.

Капитанът продължаваше с инструкциите си, този път към Гар Т, който щеше води екипа:

– … И без излишни рискове. Само огледайте, направете записи и вземете проби а-Q-а от няколко места. Най-добре да е в кристална форма. Тя ще ни разкаже много.

– Мисля да приберем някои артефакти. Освен това тук, на орбита, има много интересен телескоп. Може да го натоварим в хангара на совалката. Има място – отвърна офицерът.

Капитан Дар се съгласи и махна с ръка, за да покаже, че са свободни. С това предварителният инструктаж приключи и всички се разотидоха, за да продължат с подготовката за кацане на това непознато и злокобно място. Зое тръгна с Гар Т да проверят как върви товаренето на оборудването. Това щеше да я разсее и да тушира нервността й и преди полета. Непроницаемостта и унилият вид на планетата малко я плашеха и я изпълваха с несигурност; нея, ветерана от множество мисии.

Стигнаха до складовия офис и се включиха в системата, за да прегледат списъка с товарите.

– Деструктори и армейски анихилатор. За война ли се готвим? – учуди се Зое.

– Нали помниш какво се е случило на Х-4А? Онези космати твари…

– Това е друго, а и вината не е била на местните. Всички го знаят.

– И така да е, аз съм длъжен да върна всички живи на „Пурпурна звезда”. По възможност без липсващи крайници – отвърна Гар Т с по-дрезгав от обичайното глас. Психоложката само поклати глава и тръгна към каютата си, за да си събере багажа.

***

Когато корабът обиколи планетата още двадесет пъти, совалката плавно отлетя от хангара и се гмурна в мътната атмосфера. Скоро илюминаторите пламнаха в оранжево от триенето и на „Пурпурна звезда” сигурно вече ги виждаха като миниатюрно огнено кълбо с димна опашка. Спускаха се по парабола с високо вдигнат нос, а когато преминаха в по-гъстите слоеве на атмосферата, скоростта падна и Гар Т изравни машината. Запуснаха основния двигател и влязоха в предварително избрания курс. Видимостта беше много лоша, а силната турбуленция караше совалката да се тресе неудържимо, да пропада на крило или да се опитва да вдига нос.

– Какво прекрасно място… – изфуча офицерът, докато се мъчеше да задържи правилната траектория. – Също като в академията, на тренировка в тренажор с най-гадните инструктори…

Другите мълчаха, вкопчени в креслата си, и чакаха машината да се успокои. По някое време вибрациите спряха, но пронизително запищя аларма.

– Навигацията отказа – обади се Зое, като се взираше напрегнато в черния екран.

– Прекрасно! Някой на „Пурпурна звезда” ще си изпати… само да се приберем – изръмжа Гар Т и триъгълните му зъби проблеснаха. – Сега ще летим на фантазия.

– А иначе тук е… Не е особено приятно – продължи той. – Температурата е триста и петдесет гранта, малко по-топло от Ксилос. Обаче има интензивно лъчение от порядъка на две хиляди зокора и без скафандри направо ще се желираме.

Гар Т отново се озъби и се загледа в облачната каша. По план трябваше да кацнат край някой голям град в Северното полукълбо. Бяха го решили още когато планетата замлъкна преди няколко декади и хвърли в недоумение научната общност на Ксилос. Наблюдаваха внимателно тази звездна система от времето на трагедията с Х-4А, където всичко се съсипа и се превърна в червеникава камениста пустош. Но Х-4А вече беше тема табу. Сега усилията бяха насочени към доскоро съвсем жизнената и устойчиво развиваща се Х-3А. Доскоро…

По всичко личеше, че няма да стигнат до град и ще трябва да кацнат където и да е, за да се опитат да поправят навигационната система. Когато най-сетне пробиха гъстата облачност, стана ясно, че се намират над планински масив. Гледката доста се различаваше от радарното триизмерно изображение и изглеждаше почти красиво. Това „почти” се дължеше на сякаш стаената заплаха и неизвестността, лъхащи от планетата.

Гар Т забеляза равно място, сравнително отдалечено от високата гъста растителност, и с няколко маневри плавно приземи машината. Около тях се вдигна вихрушка бял кристален прашец, а после настана тишина. Ксилосите седяха в креслата си и напрегнато се взираха в панорамния екран и тактическия монитор. Зое се беше втренчила в далечината, а кожата й започна да посивява – признак за голямо психическо натоварване. Тя посочи с невропръста си нещо на дисплея.

– Там има мъртви същества. И много мощен източник на пси-енергия. Направо ще ми опече мозъка, не съм виждала такова нещо…

– Ако искаш, остани тук, а аз ще взема лабораторен дрон да огледаме мястото – докосна я по рамото Гар Т.

– Не, няма как да пропусна това – отвърна решително психобиоложката. – Ще съжалявам цял живот.

– Тогава да вървим. – Гар Т се обърна към бордния инженер: – Кар Е, виж какво стана с навигацията и опитай да я рестартираш, иначе ще ни е много трудно на връщане.

Малко по-късно Зое и Гар Т потеглиха към обекта, който толкова ги беше смутил и заинтригувал. Вървяха бавно, сковани от тумбестите си скафандри, а над тях плавно се рееше грубоватият и малко тромав лабораторен дрон. Бяха избрали модел с витлови мотори и сега лопатите им разсичаха въздуха с глухо свистене.

Напредваха мудно, белите кристалчета хрущяха под краката им. Гар Т държеше армейски деструктор, а Зое мъкнеше пси-скенера в раница, погледнати отдалече, те бяха чудата картинка: висока балонеста фигура до друга, доста по-дребна и гърбава, съпровождани от голямо, пърпорещо и сякаш дебнещо ги насекомо.

– Според мен това там е някакво обиталище – посочи Зое. – Направено е от дървесина, но е примитивно само на пръв поглед. Всъщност дървото е отличен строителен материал и изолатор.

– Вътре ли са мъртвите, които почувства? – попита Гар Т.

– Там са, но мисля да не влизаме. Енергията е другаде, някъде наблизо.

Не след дълго забелязаха двете образувания с кристална структура. Те съдържаха малки количества фосили, а в едното като че ли имаше и някаква примитивна електроника. Бяха високи горе-долу колкото Зое и бяха заредени с енергия до пръсване.

Ксилосите спряха и ги заоглеждаха внимателно, без да ги докосват.

– Ще ни трябва охлаждащ контейнер – каза Гар Т. – Поне докато се върнем на „Пурпурна звезда”.

– Прекрасна поликристална структура на а-Q-а – отбеляза Зое. – Но същевременно е многослойна. Има основно ядро, което е по-компактно и богато на енергии, после обвивка, която е замърсена и облъчена, а няколкото външни слоя са доста по-млади натрупвания от атмосферните цикли. Съвсем пресни.

Тя докосна образуванието, но Гар Т забеляза, че лицето й отново започна да посивява, и побърза да я издърпа назад.

– Не сега! Ще го изследваш, когато го качим на кораба.

Зое кимна и потърка ръката си, все едно се бе изгорила. Изглеждаше изплашена.

Гар Т се зае да заснеме обиталището, равното място, където се бяха приземили, и красивата растителност. Навлезе и сред дърветата с газовия анализатор и спектрометъра.

– Жалко, че не мога да подуша атмосферата – каза той. – Ароматът на един чужд свят е нещо неповторимо, стига да не ти коства живота, разбира се.

След като дадоха команда на дрона да се спусне и да натовари кристалните структури в транспортния си контейнер, те се разходиха още малко около дървеното обиталище и накрая тръгнаха обратно към совалката.

Вървяха бавно, с тромави хрущящи стъпки. Офицерът беше нащрек и не спираше да се оглежда, вдигнал деструктора в готовност за стрелба.

– Можеш да прибереш оръжието, тук вече няма никого – обади се глухо Зое. – Дори животни не усещам.

Гар Т рязко отпусна цевта надолу и продължи да крачи със сведена глава. Дронът пърпореше някъде над тях, скоро ги подмина и се насочи за кацане в отворения камбуз на совалката. Когато се скри от погледа им, люковете се захлопнаха с трясък и остана да зее само входът към кабината със спуснатия трап.

Гар Т и Зое влязоха в карантинната камера, за да се изчистят от всички лъчения и химически и биологични агенти, после с облекчение се отърваха от скафандрите и отидоха в миниатюрния команден център. Там ги посрещна бордният инженер, който беше така развълнуван, че зелените му очи буквално искряха.

– Успях да разглобя два резервни модула и някак закрепих навигацията – обърна се той към Гар Т. – Ще можем да правим прости маневри и да се приберем на „ Пурпурна звезда“, но нищо повече.

– Засега повече не ни трябва, Кар Е. Ще се качим на орбита за ремонт. После ще видим. Капитанът ще реши как и дали да продължим. Започни предполетната подготовка и да се махаме. Нямаме повече работа тук.

Те се настаниха в креслата си, закопчаха предпазните колани и инженерът започна да програмира възможно най-прекия път към космоса. След малко маневрените двигатели отлепиха совалката и я издигнаха в плавен пирует, което даде възможност на екипажа за последен панорамен видеозапис. Щом се издигнаха достатъчно, машината изправи нос, а основният двигател даде мощен тласък, който щеше да ги върне на „Пурпурна звезда“.

***

Не знаеше нито кога е създадена, нито защо. Просто се носеше в морето сред множество себеподобни, молекули, атоми. Вода!

Движеха се хаотично, но с хармонията, характерна за всеки голям воден басейн. Покрай нея се стрелкаха големи и малки риби, лениво се провлачваха кичури водорасли. Скоро тя изплува на повърхността, а вятърът я пое и я запремята в милионите мехурчета, образували се в гребена на вълните. Някъде високо горе яркосиньото небе затискаше хоризонта като похлупак, на който, сякаш окачено, висеше оранжевото кълбо на слънцето. Хубаво й беше тук, на повърхността, отново в общия организъм на морето, след самотата на десетилетията, прекарани в метална коруба на дъното. Течението плавно я издигна сред бълбукащите въздушни балончета и ярката светлина.

Носи се дълго и безпаметно, докато не кацна с пръските върху грубата напукана палуба на вмирисана на риба гемия, която лениво пореше вълните със зеленясалия си нос и тромаво поклащаше бордове. Вълна оплиска скупчените до перилата мъже, жени и деца, които се подкрепяха, за да не паднат в морето. До тях брадясал мъж крещеше нещо и сочеше с тояга хоризонта, а автоматът на врата му се поклащаше при всяко движение.

Хората се размърдаха неспокойно и шепотът им скоро прерасна в нервна глъчка, когато се вгледаха ужасени в сивеещия силует на догонващия ги кораб. Неколцина от мъжете се надигнаха и тръгнаха към надстройката. Там стоеше човек с кафеникава риза, който управляваше гемията. Той изкрещя нещо, брадатият сграбчи оръжието си и изстреля дълъг откос над главите на приближаващите мъже. След миг пак изкрещя и стреля напосоки, докато другият енергично въртеше руля, за да промени курса на гемията.

Глух трясък и свистене разцепи въздуха и снаряд вдигна гигантски гейзер на стотина метра от гемията. Някъде в далечината фрегатата недвусмислено даваше знак, че няма да позволи на поредната претъпкана шлюпка да доближи бреговете на Европа. Трафикантите запърпориха обратно към северноафриканския бряг, страхът погълна напълно малкото корабче и водата го запомни.

Някога, много отдавна, тя се смесваше с кръвта по броните на умиращи кръстоносци и арабски воини. После слънцето я превръщаше в облак, а сетне в дъжд, за да отмие поредната смърт.

Ситни капчици мокреха Арманд дьо Тулон, затънал до колене в калното блато. Той беше рицар в поредния кръстоносен поход и сечеше враговете си така безмилостно, че оръжието и нагръдникът му бяха станали тъмночервени от кръв.

Арманд въртеше меча с невиждана ярост, налиташе като таран с бронирания си кон и разпиляваше като песъчинки леката пехота на арабите. Когато убиха коня му, той затъна в лепкавата кал и запълзя там тромаво, беззащитен като насекомо, скован от стоманената си черупка, докато една стрела не проникна през наочника на шлема и се заби в окото му. Арманд умира дълго, кръвта му изтичаше в падналия до него щит и се смесваше с дъждовните капки.

Шумотевицата на битката постепенно утихна, полето съвсем опустя, ранените замлъкваха един подир друг и смъртта прелетя като сянка, следвана от кохорта гарвани. После луната изгря, сетне дойде слънцето и водата отново се изпари и стана облак.

Минаха години. Чума се засели в калните бордеи на човешките поселища. Дъжд накисваше схлупените покриви и се стичаше във вонящи гьолове по тесните улички, мокреше пълчищата плъхове и изпосталелите монаси, които събираха с каруци мъртъвците. Водата дълго не успяваше да угаси жаравата от кладите, на които горяха набедени за вещици жени, и смрадта на изгоряла плът затискаше мърлявите площади. В онези мрачни столетия мор отнесе много души, а лудостта блестеше в очите на живите.

Векове по-късно, през Голямата война, дойдоха ужасите на Сома и Вердюн. Дъждът образуваше локви по дъното на окопите, превръщаше се в смрадлива киша от глина, вода и кръв. Убити затрупваха полетата заедно с милионите гилзи и снарядни шрапнели.

Водата се стичаше по униформата на Джеймс и едрите дъждовни капки барабаняха по смешната му стоманена каска. Той беше от Йорк и във взвода го кръстиха Дебелия Джими, защото бе тромав и непохватен добряк, който често ставаше мишена на незлобни шеги. Новобранците го обичаха, а готвачите понякога му даваха допълнителни дажби.

При една атака Дебелия Джими не успя да нахлузи противогаза си. Новата газова чума събра голяма реколта първо край Ипър, а скоро и на другите фронтове. После затрещяха картечниците, тежките снаряди стриваха окопите на прах, но Джими вече не можеше да ги чуе, защото дъждът мокреше изстиващото му лице.

След това за известно време беше хубаво. Водата най-много харесваше зимата. Обичаше да е сняг, да покрива безбрежните полета, да поръсва с фини кристалчета боровете и скачащите по клоните им катерици. Харесваше хрущенето на стъпките, брадатите ловци с дебели кожуси и миризливите им лули и огньове.

Когато избухна втората голяма война, водата посипваше с бял прах вкочанени шинели и посинели лица под стоманени каски. Вледеняваше танкови брони и оръдия някъде в Сталинград. Затрупваше Ханс Мюлер, замръзнал в окопа с цигара в уста, и вкочаняваше Василий Кошкин, застрелян в двора на порутена фабрика.

Скрежът се изпаряваше от прегрелите картечни цеви и отлиташе отново в небето, за да накваси по-късно копринени парашути, десантни лодки и бетонните шапки на бункери някъде в Нормандия.

Снягът смразяваше и живите скелети в Дахау, после се смесваше със зловещия пушек от комините, който така насищаше водата с ужас, че снежинките сякаш ставаха по-остри, студени и сумрачносиви.

Петер Линдеман служеше на подводница от Кригс Марине и вече знаеше, че всичко е загубено. Искаше войната най-сетне да свърши, за да се върне при майка си в Хамбург, далеч от задуха на подводния кораб. Той имаше красива гравирана манерка и водата се плискаше по стените й при всяко потрепване на подводницата – дали от вълните, блъскащи бордовете, или от мощните взривове на подводните бомби, щедро ръсени от съюзническите разрушители, които неумолимо преследваха последните оцелели от „вълчата глутница” на адмирал Дьониц. Една такава бомба проби корпуса на подводния кораб през пролетта на 1945 година и завлече мъртвите моряци на кроткото дъно на Средиземно море.

Водата остана в черупката си няколко десетилетия, докато манерката и бордовете на подводницата не се проукаха под напора на времето и солта, и отново свободна, тя се завърна в морето.

***

Слънцето нагря дъските рибарската гемия и водата отново поема към небето.

Облакът пътуваше на североизток, гонен от въздушните течения. Рядко се мяркаха птици, по-често самолети. Големи и малки, те пореха невъзмутимо и арогантно небето. Облакът срещна дори ярко нашарен двупалубен кит с множество илюминатори. В пилотската кабина седяха невъзмутим сивокос капитан и младок с тъмни очила, които бяха оставили електрическите мускули на компютъра да направляват машината и се взираха в синевата навън. През илюминаторите се виждаха множество детски лица, смешно залепили носове на стъклата и любопитно вгледани в облачните валма.

Слънцето изгря и залезе много пъти, накрая стана много студено. Започнаха да се образуват фини кристалчета, които се посипаха от небето като бял, пухкав и искрящ сняг.

Снежинките се премятаха в странни пируети и кротко лягаха на земята. Покриваха високи борове и закътани полянки и за часове преобразиха света. Бяла и смълчана, планината сякаш се готвеше за сън, а снегът се сипеше неуморно и трупаше ли трупаше ледения си пух.

Някъде под дърветата се гушеше хубава дървена къща. Снегът тежеше на гредите й и те припукваха като ставите на старец, но къщата пухтеше невъзмутимо с комина си, а прозорците й любопитно се взираха в околния свят и нощем озаряваха снежната покривка с меката си жълта светлина. Едрите кристали блещукаха като искри на бенгалски огън и караха мрака да изглежда успокояващ, а не смразяващ и страховит.

Пред камината в къщата седяха хора. Едно едро момче на петнайсетина години беше забило нос в голям таблет, до него си играеше рукокосо момиченце на десет. Баща им, четирийсетгодишен мъж с обръсната глава и прошарена, грижливо оформена брадичка, остави книгата си и се обърна към момичето:

– Време е да си лягаш, Ели. Късно е.

– Но татко… Нали е ваканция!– нацупи се тя и тръсна плюшеното си мече. Брат й се подсмихна, без да вдига очи от таблета.

– А ти не се подхилвай така, Иво – рече строго бащата. – И ти си лягаш, не се мисли за много голям.

– Аз съм на петнайсет, освен това е ваканция – възрази остро момчето и сега беше ред на Ели да се изкиска отмъстително.

– Това се казва несъкрушим аргумент – каза мъжът. – И все пак, бегом по леглата, нищо че сте много важни и възрастни. – После добави по-меко: – Нали утре ще правим снежни човеци.

Майката се усмихна иззад книгата си, когато децата се надигнаха неохотно и тръгнаха към горния етаж. Зашляпаха шумно с чехлите си по дървените стъпала, и когато стигнаха горе, се обърнаха и с комични въздушни целувки се провикнаха за лека нощ.

Бащата се надигна тромаво от дивана и приклекна пред камината, за да разрови жаравата. В дневната приятно замириса на дим от боровите цепеници.

– Може би трябваше да постоят още малко – каза жената. – Само ваканциите се събираме тук.

– И без това са се разглезили. Малко дисциплина не е навредила никому. – Мъжът поклати глава и се намести пак на мястото си с книгата в ръка. Известно време мълчаха, взираха се в оранжево-червените пламъци и слушаха припукването на горящите цепеници, от които излитаха рояци искри. В стаята беше топло и уютно, а накачените по стените гоблени с есенни пейзажи й придаваха сънлив и меланхоличен вид.

– Нали всичко ще е наред? – попита жената. Тя се казваше Лея и съпругът й все я подкачаше, че е кръстена на филмовата принцеса.

– С децата ли? Разбира се! Много са добри, а Иво е толкова грижовен. В училище е същински бодигард на Ели. Трогателен е, докато се пъчи покрай нея и гледа страшно.

Лея се сгуши в него и зарови лице в широката яка на пуловера му.

– Петре, аз говорех за друго… За това, което става – рече глухо тя. – Страх ме е…

– Не, всичко е наред – отвърна той. – Нищо ново. Поредната политическа и икономическа криза. А и ние сме малко периферно.

– Значи не мислиш, че може да се случи нещо лошо?

– Не, не мисля! – каза той твърдо. – В един момент някой ще удари спирачката. Просто няма друг начин, вече е очевидно…

– Не съм сигурна – отвърна Лея.

– Това са чисто икономически процеси.

– Е, то все до това опира – продължи тихо тя.

– Стига вече. – Той нежно докосна устните й. – Във ваканция сме и майната му на всичко.

– Хайде да си лягаме. – Лея го придърпа нежно към себе си. – Нали утре ще правим снежни човеци?

Петър я прегърна и тихо зашепна в ухото й:

– „Нашите души в своя храм ще потърсят по-спокойни дни. Поглед назад с тъга ще обърнат и ще са сами. Вечният зов ще събуди от дълъг сън сърцата ни. И пак през огън и дим все напред ще вървим.“

– Охо, „Ахат“! Много си романтичен… – Лея погали обръснатото му теме. – Сега вече наистина ме успокои – Засмя се и го поведе към спалнята на горния етаж.

 

На другия ден всички се събудиха късно. Бяха спали дълбоко и безпаметно, сякаш упоени от кристалния планински въздух и странната горска тишина.

„Тихо е като в космоса”, беше казал Иво преди време, защото смяташе, че точно там е най-тихо. Както и в планината нощем, разбира се.

Всъщност Петър беше станал по-рано и сега за всеобща радост къщата миришеше на чай от мащерка и пържени филийки. Скоро всички се събраха около масата. Децата още бяха по пижами и се преструваха, че не забелязват неодобрителните погледи на баща си. На шарената покривка имаше чинии, отрупани с прясно изпържени филийки, буркани с конфитюр и мед и кутия със сирене. Чайникът фучеше на печката, а камината бълваше топлина. Иво и Ели обожаваха тези закуски и Петър снизходително ги оставяше да се натъпчат до насита. С Лея бяха много заети и рядко им се случваха такива идилични утрини.

Вече наближаваше обед, когато децата излязоха навън и присвиха очи от силния блясък на снежния килим. Гората наистина се беше променила. Искрящ леден пух покриваше боровете и те приличаха на митични северни същества, но най-великолепен беше въздухът. Миришеше на борова смола, на пушек и на сняг. Снегът има едва доловим дъх на ледена влага, на дървесна кора, на дим… и на чисто. Можеш да познаеш всеки сезон само по ароматите. Няма как да сбъркаш есенния мирис на напечена от слънцето дъбова шума и вехнещи треви. Зимата обаче беше любимият сезон на Иво, вероятно именно заради аромата и очарователните пируети на снежинките. Сега той сръчно разриваше снега с голяма пластмасова лопата и проправяше пътека към мястото, където щяха да направят снежните човеци.

След малко с Ели вече търкаляха първата снежна топка, която постепенно доби внушителни размери. Децата я огледаха с блеснали очи, загладиха грижливо неравностите и се заеха с втората. Търкаляха я с пухтене, докато стана достатъчно голяма, тогава Иво я сграбчи здраво и я бухна върху първата, а Ели огледа критично тантурестата фигура.

– Хайде да го направим рапър – обърна се тя към брат си, но той сбърчи нос.

– Как не! Рапър. Нека бъде пънкар, ще стане много яко…

Ели го изгледа свирепо и го замери със снежна топка, а той се хвана театрално за сърцето и се срути хриптящ в снега. Тя веднага хукна към него, но щом се наведе изплашена над лицето му, Иво я сграбчи и се затъркаляха със смях, вдигайки облак кристални прашинки.

Полежаха заровени в снега. Небето над тях беше синьо. Така ярко синьо можеше да е само и единствено по това време на годината, дълбоко, омагьосващо и стоплящо въпреки студа. Накрая момчето седна и отметна един рус кичур от лицето на сестра си.

– Ели, имам страхотна идея. Няма да има друг такъв снежен човек.

– Хайде да направим Еминем – рече умолително момичето.

– Но снежният човек е дебел, а Еминем е слаб и готин – отвърна убедително Иво. – Ще изглежда смотано.

Ели зарови замислено ръце в снега и започна да оформя топка в дланите си. Погледна изпитателно брат си и попита:

– Обещаваш ли да стане хубав?

– Обещавам – отвърна сериозно той. – Ще стане най-якият снежен човек в цялата планина.

Детето се засмя и затъркаля снежната топка и скоро сложиха една чудесна глава върху другите две, като така се сдобиха със солиден, искрящо бял снежен човек. Иво остави сестра си да изглади неравностите и тръгна към сайванта, за да вземе борови трески и въгленчета. Вмъкна се в топлото, ухаещо на дърва помещение, заобиколи джипа, избра от една купчина наръч борови трески и сипа върху стар вестник шепа ситни въглени.

Като се върна при Ели, тя вече беше забучила два големи клона за ръце на снежния човек. Иво го огледа критично, побутна тук-там и започна внимателно да забива боровите трески, за да оформи пънкарски гребен. След като му сложи летвичка за нос и оформи уста и очи с въглените, се получи един весел, направо широко ухилен пънкар.

Ели го огледа възхитено и тупна брат си по рамото.

– Стана страхотен. Браво, батко…

Доволен от творението си, Иво докосна с пръсти бодливия гребен на снежния човек, засмя се и рече:

– Това не е всичко, само почакай. – Изтича до къщата и скоро се върна с електрическата китара-играчка на Ели. Окачи я внимателно на снежния човек и вече имаха наистина впечатляващ и много симпатичен дебел пънкар.

–У-ни-ка-лен – извика момичето. – Супер е! – Извади телефона си и започна да снима.

– Охо, я какво сте направили – чу се гласът на Петър някъде зад тях. Той застана до снежния човек и го огледа критично. – Боя се, че направо ни отвяхте, деца

Advertisements
Стандартен
Uncategorized

“Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. “

Рей Бредбъри

Стандартен